Тия дни се заприказвахме с един приятел за хората като част от обществото, разликата между тях всъщност и повърхностните образи, които си създават по една или друга причина, умишлено или не. Всеки се крие зад някакъв образ, бяга от себе си и реалността. Днес може да е незначителна промяна във външния вид, по подобие някой модел, ама утре би било в напълно естественият ред на нещата да се започне подражание... Подражание, що се касае до външен вид и маниери, но и идеология и разбирания, в поведението и начина на живот. А когато човек мисли по някакъв общоприет архетип или просто начин, който идва отвън... Получава се така, че не мисли. Не мисли за това, което се случва в света, нито дори за случващото се с него самия. Отдава толкова енергия, за да подхранва илюзията си, и същевременно се съсипва, като индивидуалност. Поема по еднопосочната пътечка на деструктивността. Но не е само фетишизмът у хората причина за играта на криеница. Всъщност, те търсят идоли, защото мислят, че не могат сами да бъдат такива. Не вярват в себе си. А какво остава, щом човек не вярва в себе си? Намират се оправдания, в това отношение умът е особено услужлив. И с оправданията идва бездействието - нещата са комплексни... Но има и хора, които знаят къде се намират. Защо тогава също са част от масовия маскарад? Много по-лесно е да се каже, че човек е добър или лош, както е и с очевидната разлика между беден и богат. Но човек може да е беден материално, а пък неописуемо богат духовно. Респективно и обратното е в сила и то е още по-логично, защото виждаме какво се случва - или поне опитвамеИ хората, като безспирно категоризиращи се един друг, просто приемат чашата за наполовина пълна, дори и да е две трети празна. Щом има поне някаква условна причина, въз основа която да се градят етикециите, значи със сигурност няма как да се допусне друг ъгъл, под който да се гледат нещата. И за да не се приемат такива, каквито са, си изграждат "аватари". Някои от несигурност, други от категоричен страх, трети от елементарно егоугодничество, четвърти заради нямане на друг избор... Всеки има причина. И да, несъмнено, причината на всеки е достатъчно достоверна. Обаче защо е толкова трудно да бъдем себе си? Бихме били отхвърлени от обществото, може би неразбрани... Но човек е неразбран тогава, когато се правят опити да бъде разбран. Опити, които категорично не включват дадения човек в цялата идея. Просто за протокола - да може да се каже, че човек е достатъчно великодушен, та чак да помага на другите. А фактът, че сам не съумява нищо да постигне... Не, твърде незначителен е. Да се върнем на оправданията.
Оправданията, това са маските. Маските пък от своя страна са това, което създава фантасмагоричните образи, или поне ги утвърждава като такива.
Това е моята гледна точка, малко нескопосано и определено непълно изложена, но в общи линии... Ще се радвам да бъде допълнен или пък опроверган.
Интересно ми е да чуя мнението ви, къде е границата между вътрешния свят на хората и материализма, в който затъваме ежеминутно – къде е човека и какво го кара да бъде такъв? И такива неща, има някои работи при хората, които винаги са ми правели впечатление, и доведоха до някои съществени изводи.