Парадоксът на нашето време е,че имаме по-високи сгради,но по-ниска
търпимост,по-широки магистрали но по-тесни възгледи.Харчим повече,но имаме
по-малко,купуваме повече,но се радваме на по-малко.Имаме по-големи къщи и
по-малки семейства,повече удобства,но по-малко време.Имаме повече образование,но
по-малко разум,повече знания,но по-лоша преценка,имаме повече експерти,но и
повече проблеми,повече медицина,но и по-малко здраве.Пием твърде много,пушим
твърде много,харчим твърде безотговорно,смеем се твърде малко,шофираме твърде
бързо,ядосваме се твърде лесно,лягаме си твърде късно,събуждаме се твърде
уморени,четем твърде малко,гледаме твърде много телевизия и се молим твърде
рядко.Увеличихме притежанията си,но намалихме ценностите си.Говорим твърде
много,обичаме твърде рядко и мразим твърде често.Научихме се как да
преживяваме,но не и как да живеем.Добавихме години към човешкия живот,но не и
живот към годините.Отидохме на луната и се върнахме,но ни е трудно да прекосим
улицата и да се запознаем с новия съсед.Покорихме космическите ширини,но не и
душевните.Правим по-големи неща,но не и по-добри неща.Пречистихме въздуха,но
замърсихме душата.Подчинихме атома,но не и предразсъдъците си.Пишем повече,но
научаваме по-малко.Планираме повече,но постигаме по-малко.Научихме се да
бързаме,но не и да чакаме.Правим нови компютри,които складират повече информация
и бълват повече копия от когато и да било,но общуваме все по-малко.Това е
времето на бързото хранене и лошото храносмилане,големите мъже и дребните
души,лесните печалби и повърхностните връзки,времето на по-големите семейни
доходи и повече разводи,на по-красиви къщи и разбити домове.Времето на кратките
пътувания,еднократните памперси и еднократния морал,връзките за една нощ и
наднорменото тегло и на хапчетата които правят всичко-възбуждат ни,успокояват
ни,убиват ни.
Отделете време да се обичате,намерете време да си говорите и намерете време да
споделяте всичко,което имате да си кажете.
Защото живота не се измерва с броя на вдишванията,а с моментите които спират
дъха ни.
П.С. Ето за това ,истински ценните неща ,не са просто неща и не са материална
вещ..Те нито може да се докоснат с ръце ,нито могат да бъдат купени с пари ,а
само могат да бъдат усетени със сърце!И в този ред на мисли се сетих за една
легенда,разказана в метафоричен вид ,която реших да споделя с Вас .Ако умеете да
"четете между редовете "(както се казва),бихте разбрали написаното идеално .Ето
я и нея :
Един ден , всички чувства и качества на хората се събрали на едно място на
Земята. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги
достатъчно луда, му предложила: “Искаш ли да играем на криеница?”
ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се
сдържи попитало: “На криеница! И каква е тази игра?”
“Това е една игра – му обяснила ЛУДОСТТА – в която aз си затварям очите и
започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате
и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да
се продължи играта.”
ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА
подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която
никога нищо не я интересувало.
Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво?
Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една
много глупава игра, но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна.
КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува…

Едно…две…три… започнала да брои ЛУДОСТТА.
Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия
камък от пътя.
ВЯРАТА се качила на небето.
ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял
да се добере до върха на най-високото дърво.
ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало
прекрасно за някой от нейните приятели – например едно кристално чисто езеро,
та то е идеално за КРАСОТАТА.
Короната на едно дърво – перфектно място за СТРАХА.
Полетът на една пеперуда – най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на
вятъра – прекрасно убежище за СВОБОДАТА.
Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч.
ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото
начало, проветриво, удобно… точно като за него.
ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните, но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад
дъгата.
СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите.
ЗАБРАВАТА… (забравих къде се скрила!)… но това не е толкова важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където
да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и
разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета.

“Един милион”, преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси.
Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била
ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и
ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила
ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да
го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало
едно гнездо на оси.

От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото,
открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало
върху една скала без да е решило все още къде да се скрие.
Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера,
ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и
ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница.

Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място.
ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете
на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов
храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните
на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите
на ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори
обещала да стане неин водач.

Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята,
ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА винаги я придружава!

Просто сме заслепени както когато погледнем към слънцето но от една страна е
добре от друга не. Но когато отворим широко очи и видим реалността болката
отчаянието бедността песимизма това не ни харесва и ни кара да се вкопчим във
най малкото просто наи малкото нещо което ни прави щастливи повечето си
изграждаме една реалност във която ни е добре радваме се на това което имаме и
не скърбим за това което нямаме но по този начин оцеляваме във жестоката
реалност която ни заобикаля мога да напиша още много редове но ше се спра до тук
доста объркано го написах но се надявам да ме разберете знам че коментара ми не
е много по темата за което се извинявам но за темата

Много ми хареса и е абсолютно вярно !!!

Много силни и истински неща има в редовете,които колегата си е направил труда да
сподели с нас.Дано колкото се може повече хора да разберат смисълът на
посланието.Чудесна тема колега поздравления

Един ден баща и син отиват на гробище-сина на 20г. и чете по
гробовете:"1934-1937",1940-1941"и т.н..Станало му интересно и попитал баща
си:"Тук само деца ли има погребани?",а той отвърнал:"Не тук просто пише кой
колко е живял истински"...След няколко месеца сина открадва мотор и след
катастрофа умира.На гроба му пишело:"Роди се и умря"...
Колегата е искал да каже да се наслаждаваме на хубавите моменти в живота защото
той е твърде кратък,да се обичаме и да не съдим толкова строго другите!

Ще си позволя да поставя тук един разказ от велик автор за мен "Хорхе Букай"
Малко е подобен на колекада карфур.
Приятно четене:
Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и
някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил
да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в
него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко
преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя,
покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя.
Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова
портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за
малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите
камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от
пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис
върху един от камъните:
Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна
плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се
огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се
и прочел:
Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки
камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка
имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника.
Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време,
едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и
заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно
време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой
близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво
ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това
място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е
принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен
обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите
му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато
нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: В
ляво - това, което го е зарадвало. В дясно - колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази
безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и
половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина,
колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката
записваме всеки момент на радост... Всеки момент.
Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем
времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според
нас е единственото и истинско живяно време...

Моето е от един филм-"Сезонът на канарчетата".Български е филма,ако ви се удаде
възможност-гледайте го!

Разказите са не само хубави, но и всеки човек има нужда от време на време да
чете подобни неща, които да го замислят за собствените му постъпки и ежедневие и
да му напомнят, че може да бъде по-добър човек за него самия и за всички
останали.

Поздравления за прекрасната тема Точно в този момент имах нужда от вяра и
тези редове ми я дадоха - БЛАГОДАРЯ!!!

Благодаря Ви.Радвам се ,че Ви хареса .Живота наистина е изпълнен с безброй
парадокси,важното е човек да съумее и да избере правилното пред грешното ,и
ценното пред маловажното .Да отсее това ,без което можем да живеем, и да цени
това ,без което не може да се живее .А на първо място е здравето .Човек има ли
здраве ,може всичко да постигне ,само търпение и хъс да има ,всичко се постига
.А ако няма здраве ,каквото и материално да притежава един човек ,ако ще и
цялото богатаство на Земята да има ,все едно нищо няма ,щом му липсва здравето
.Колегата Карфур Юнайтед и колегата The Walking Dead ,разбирам какво имат
предвид .Точно тук ,с техните разкази ,важи фразата,която и аз казах ,че живота
не се измерва ,с това колко пъти сме си поели дъх ,а се измерва с красивите и
незабравими моменти ,които са ни развълнували до толкова ,че да притаим дъх от
възхищение .Легендата ,която Ви споделих ..всяко качество и чувство олицетворява
различни типажи хора,добри и лоши ,също така ,и самите им "скривалища" показват
какви са в същност .Само Лудостта ,не е в буквален смисъл и Вие знаете защо
.Любовта е странно чувство ,което ни обзема изцяло ..и колкото и да си корав
психически ,това чувство те "размеква" .Любовта ,ръка за ръка с приятелството
,няма равна и е непоклатима ! Доверието в допълнение ,е идеалния завършек .За
това ,бъдете себе си ! Бъдете това което сте .Хората ще Ви харесат заради Вас
самите .Без значение какъв сте .Нали знаете ,за света Вие може да сте просто
един човек ,но за друг човек може да сте целия свят .И сега се сетих за една
приказка ,която моята баба ми разказваше доста често ,когато бях малка ,но помня
я и до днес ,защото от това по-хубаво, трите най-прекрасни чувства събрани в
едно ,от това по-хубаво няма .Ето какво ми разказваше тя -
Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство
и Доверие.Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато
не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял.
Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила- Когато ви домъчнее много
за мен,потърсете ме,аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя
двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте,че там ще съм и аз – рекла
Любовта и тръгнала... - Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите
задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се
притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш
двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз...
Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но...
Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И
заминало надалече... Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало
сякаш повече на себе си: - Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме
намерите...
Истина е нали ?!?! Пазете доверието ,то е най-важно в една връзка .Гради се
бавно ,а се руши за секунди !
Така че,запомнете ,нищо материално на този свят не струва нищо!И не носи радост
. Щастието цена няма и никаква материална облага не може да го купи!И
ценното,което всеки човек, изградил се като личност ,което не трябва да забравя
- да не изневерява на принципите си ,да отстоява мнението си ,и да държи на
същността си , да цени здравето си ,всичко друго се постига с търпение ,стига
човек да го поиска !И винаги си повтарям една фраза .
"Всичко, което мога да загубя, държа или докосвам с ръцете си! A всичко, което
не искам да изгубя, пазя в сърцето си! Материалнато като се загуби никога не
тежи на човек ,оценил важните неща от живота ,но ако изгуби това ,което пази в
сърцето си ,тогава много боли ,много ! "
П.С. Бъдете живи и здрави !И повече усмивки Ви желая .

Върнах се то човек без някой от вас не може благодаря на колегите за
добрите пожелания във темата където се разделях със играта но явно още не съм
готов да я напусна и да спра комуникацията със някой от вас но мени-ето ми за
играта е същото използвам тази тема за да не отварям нова